Пиша този разказ, когато емоциите от първото ми раждане като дула вече са овладяни, а ситуациите, които възникнаха, са огледани от различни ъгли. 

С Миряна (бъдещата по това време майка) се запознахме на курса за бременни, който се провежда в нашия център. След това тя продължи да идва в класовете по йога, които водя, така че имахме възможността да се виждаме често и да се опознаем – да видим, че си пасваме така да се каже. Зарадвах се много, когато към края на бременноста си ме покани да бъда дула на раждането й. Обучението ми все още протичаше (дори и сега) и си задавах въпроса дали съм достатъчно подготвена за това, дали не избързвам. Терминът й беше 24 Май, а това е рожденната дата на малката ми дъщеря и като човек отдаващ внимание на знаците на съдбата реших, че това е чудесен знак, че връзката между нас ще се получи и всичко ще бъде наред, така че се съгласих. Струваше ми се, че работата на дулата до голяма степен идва от сърцето, от отношението, с което я правиш, от енергията която носиш, а след като раждането приключи съм напълно убедена в това.

Ще започна с крайния резултат на разказа, за да не се чудите – раждането завърши със секцио, не по желания от майката начин, но въпреки това остави и в двете ни спомен за спокойно и много забавно раждане.

С Миряна имахме 2-3 отделни от йога заниманията срещи, на които обсъдихме плана и предпочитанията й за естествено активно раждане, а освен това открихме, че и двете обичаме да рисуваме – ставаше все по-забавно на сладки приказки, чай и творби със сухи пастели.

На 3 май трябваше да се срещнем и с д-р Мазнейкова за по-подробно уточнение какво и как бихме искали да се случи, макар че и двете по отделно вече бяхме говорили с нея и тя беше напълно наясно с предпочитанията ни, както и с моето присъствие като дула. Честно казано имах някои резерви в началото и чаках тази среща с подготвени въпроси и с нескрито вълнение. Е, така и не я дочаках, а след това разбрах, че резервите, които съм имала, са били напразни.

В 1.00 часа на 1 Май докато си спях блаженно телефонът ми зазвъня – беше Миряна. "Много рано" - помислих си. Предните дни когато беше идвала на йога установихме, че има контракции от време на време, което е напълно нормално за целия девети месец, но нищо не подсказваше, че раждането е било толкова близо. Обясни, че са изтекли водите току що и че няма никакви контракции или болки. Знаех, че има доста време и е добре сега да се опита да поспи, но тя беше толкова ентусиазирана, че вече ще ражда, така че не че искаше и да чува за сън, щеше да се чувства по-спокойна, ако съм с нея. Така че приготвих набързо някои неща, които предните дни бях обмисляла, че ще трябва да сложа в чанта си и тръгнах. В 2 часа вече бях при нея – изглеждаше спокойна и доволна, че ще ражда скоро и имаше съвсем леки нерегулярни контракции. Времето от 2:00 до 7:00 сутринта прекарахме в приказки, смях, почивка, малко храна, чай – с две думи спокойно и уютно. Имаше контракции през около 10 мин., но не бяха болезнени и двете се надявахме, че може би ще е от жените, които не усещат силна болка по време на първата фаза на раждането. Все пак към 7:00 тя реши, че е време да отидем в болницата, за да се уверим, че всичко с бебето е наред – подкрепих напълно решението й разбира се, макар и да знаех, че можем да останем в уюта на домашната обстановка още доста.

До болницата стигнахме много бързо, приеха ни и настаниха в отделна стая, в която Миряна щеше да остане и след раждането. От началото разбира се се усещаше леко подозрително поведение от страна на акушерката какво ли пък аз правя там, но още при първия преглед за разкритие разбраха, че аз ще съм там само да помагам на Миряна да се отпусне и да се чувства добре, т.е. ще помагам и на тях. При въпросния първи преглед се установи, че има само 1 см. разкритие, тоновете на бебето бяха добре, Миряна се чувстваше добре, така че ни казаха, че сме свободни да правим каквото искаме и най-рано след 4 часа ще проверят отново за разкритие. И така до към 12,30 бяхме напълно необезпокоявани и тъй като стано ясно, че напредваме бавно, контракциите не бяха силни и регулярни предложих на Миряна да поспи, за да събере сили за по-късно. Направихме релаксация, която правя в моите класове по йога обикновено и тя успя да се отпусне и заспи, аз също бях задрямала на стола. Към обяд акушерката ни потърси за да и вземат кръв за проверка на хемоглобина и лекарят помоли отново да направи преглед за разкритие – 2 см. Решихме, че след тази почивка е време да поработим малко за напредването на процеса – слизахме по стълбите до първия етаж и обратно, правеше клякания отпусната на дълъг шал и различни други техники – контракциите ставаха по-силни, но поносими, виждах как различните техники все пак помагат за по-лесното поемане на контракцията – все така ведри, пускахме си музика, дори танцувахме и много се смяхме.

Междувременно д-р Мазнейкова вече знаеше, че сме там за очакваното естетсвено раждане с дула и явно беше предупредила да не ни безпокоят по никакъв начин – единствено беше помолила Миряна да подпише плана си за раждане, който да бъде прикрепен към документите й. Което всъщност беше много добре – всички бяха запознати с плана. 

Следващият преглед беше към 17:00 часа – 16 часа от както бяха изтекли водите – 3 см. - доста бавно напредвахме. Умората започна да дава отражение и върху нас. Но Миряна се справяше чудесно - хапваше по съвсем малко и пиеше достатъчно течности, не се отказваше да виси на шала клекнала, да ходи, да правим различни ребозо техники, масаж, че дори и акупресура, да заема различна поза когато болката беше по-силна. Редувахме разлчните техники с достатъчно почивка – по-скоро спонтанно оставях Миряна да реши с какво да продължим.

След този преглед в 17 часа, макар че беше само на 3 см. някак се обнадеждихме, защото д-р. Мазнейкова каза, че щом искаме ще изчакаме още до към 20,30 – 21,00, т.е около 20 часа след изтичането на водите.

През това време изпробвахме дори и хомеопатично лекарство, след консултация с хомеопат изпратихме бъдещия татко да го купи и донесе – трябваше да ускори раждането, но така и не се случи. Вече очаквахме, че може би ще ни помолят да пробваме с изкуствен окситоцин.

При следващия преглед към 20:30 часа лекарката каза, че няма място за такъв опит бебето вече има капут на главичката, а сме все на същите сантиметри. Предлагаше да направи секцио. Всъщност ни попита – какво да правим – колко бихме искали още да чакаме в тази ситуация, явно нещо пречеше да се извършва подходящ натиск върху шийката на матката, въпреки техниките, които правихме за заемане на оптимална позиция на бебето. Разбира се стреснахме се от това, но беше за кратко – по-разумно беше да се доверим на лекаря и да не упорстваме на всяка цена, все пак бяхме опитали всичко, което знаехме за тези 20 часа, навярно можеше да се направи и още нещо, навярно можехме да чакаме и още, но за конкретния момент не виждахме по-подходящо решение.

Миряна се страхуваше от тази операция – както и аз самата, познавах този страх, но за щастие не се наложи да се срещна с него при моите раждания, но ето го сега пак. Трябваше да остана с Миряна по време на секциото, тя така пожела, д-р Мазнекова разреши, а аз се чувсттвах много признателна както на Миряна така и на лекарския екип, че ме допускат да бъда там. Да помогна до последно с присъствието си, с думите си, с това което съм, беше невероятно чувство на отдаденост. Когато бях дете исках да стана лекар, дори хирург, не ме е беше страх да бъда там, дори напротив бях горда, но определено бях доволна, че не съм от лекрския екип, извършващ операцията. За самата операция няма какво да разказвам, показаха малкия Борис съвсем за кратко на майка му и го отнесоха. Когато д-р Мазнейкова извади малкия смел човек, каза че няма как да се роди нормално, защото е бил в асинклитична позиция, т.е с ухо към рамо. Чудех се дали е имало как да разберем, какво още е могло да се направи, но всичко това в този момент бяха само въпроси. Въпроси, които в последствие ме накараха да търся отговори разбира се. 

След 20 часа непрекъсната подкрепа се чувствах доста изтощена, малко разочарована от това, че Миряна не получи хубаво естествено раждане, но и дълбоко благодарна за всичко което изживях, за всичко което научих. А най-голямата благодарност, която можех да изпитам беше когато няколко дни след това видях Миряна и усетих нейната признателност и се смеехме на това, през което минахме заедно. Когато я питах как си спомня самата операция тя каза с усмивка, „ами като на карнавал – със силни светлини и хора облечени с различни костюми“.

Тук е моментът да кажа, че за тези часове в болницата успях да се сприятеля с първата дежурна акушерка, да спечеля доверието й, че дори да имаме време за откровен приятелски разговор. Искам да благодаря и на д-р Мазнейкова, че ни предостави необезпокоявано пространство, за да може Миряна да се отдаде изцяло на този прекрасне процес и в крайна сметка да изживее едно позитивно раждане. 

Със сигурност имам още много да уча, но опитът от това раждане ми показа вкуса на тази професия, в която най-важното е отдаденост – определено ми хареса.